Полуостров Урдовиза е на около 35 км южно от Созопол. Бреговете му са стръмни и високи 10—15 м. Дълъг е около 120 и широк от 60 до 80 м, шийката, която го свързва с континента, е съвсем тясна — не повече от 40 м. Изглежда в древността полуостровът е бил значително по-голям, но меката скала лесно се руши от вълните — само при особено яростните бури през 1977 и 1979 г. станаха няколко срутвания, при които полуостровът загуби около 1000 м2 от територията си.

В края на миналия век археолозите братя Шкорпил забелязали тук останките на внушителна крепостна стена, дълга „сто разкрача”, изградена от ломен камък, споен с бял хоросан с примесени в него счукани керемиди. Стената преграждала шийката на полуострова — в най-тясната си част тя била широка 3 м и имала две кули. В оградената площ на полуострова братя Шкорпил забелязали ясно очертанията на основите на триабсидна църква. Пред крепостната стена имало издълбан дълбок ров. Тези останки съществуват и днес.

Името Урдовиза спада към двусъставните древнотракийски имена с корен на „виза”, което българските езиковеди Д. Дечев и В. Бешевлиев отнасят към най-стария топонимически пласт в тракийските земи — средата на II хилядолетие пр. н. е. Може да се предположи, че Урдовиза е старо тракийско селище, което намира известно потвърждение чрез изобилните находки на антични каменни котви и керамика от XII—XIII в. пр. н. е., открити в двата залива около полуострова (разкопки на сушата не са извършвани досега). Изненадващото е, че в античната писмена традиция името Урдовиза не се среща нито веднъж. Все пак Хекатей съобщава, че при похода на персийския владетел Дарий срещу скитите в средата на разстоянието между Аполония (Созопол) и нос Тиниада (Инеада) персите устроили своя база в пристанищната крепост Бориза. Полуостров Урдовиза действително се намира приблизително на средата между Созопол и нос Тиниада и може би в името на тази персийска база трябва да видим деформираното име на Урдовиза. Каква е съдбата на тази крепост през античността и в ранното средновековие засега без археологически разкопки не можем да гадаем. Не е известно кога първоначално е била издигната крепостната стена, но в южния й край бе намерена амфорна дръжка от XI—XII в. в хоросана на зида. Следователно тази част от стената е изградена не по-рано от XII в. Името Урдовиза във формата Оркуиза за първи път в средновековни литературни източници се появява в „Географията” на Идриси (средата на XII в.). В италианска морска лоция от 1296 г. името й е предадено (ако, разбира се, става дума за Урдовиза) във формата Виополи. В друг италиански портулан от XIV в., познат в гръцка редакция, Урдовиза е спомената под формата Верниза. Урдовиза се среща и във всички без изключение италиански морски карти от XIV— XV в., като се разполага между Созопол и Агатопол, а името й е предадено в многобройни форми — Уердиза, Вердиз и т. н. Тези данни, които регистрират съществуването на една значителна поне по площ крайморска крепост в XII—XIV в., са крайно недостатъчни, за да се проследи в подробности политическата история на Урдовиза през средните векове. Но тъй като областта на Приморска Странджа (от Созопол до Агатопол) между 1201 —1366 г. (с прекъсване от 1263 до 1307 г.) е била в границите на Второто българско царство, трябва да приемем, че през този период животът в крепостта е свързан преди всичко с живота на средновековна България. Споменаването й в портуланите и в морските карти през XIII—XV в. е свидетелство, че в рамките на експортните възможности на своя хинтерланд Урдовиза е взела известно участие в международната морска търговия. Впрочем в Логоса на Алексий Макремболит, в който се описва между другото и генуезката атака срещу Созопол през 1352 г., се споменава, че след завземането на Созопол генуезците се насочили към близко разположената крепост Авордовиза — това несъмнено е Урдовиза. Жителите й обаче срещу 10 000 златни номизми откупили града от разграбване. Сумата, ако сведението е вярно, не е малка за епохата и е едно свидетелство за богатството на населението, постигнато вероятно чрез морска търговия.
Съдбата на Урдовиза при честите промени на политическото господство над Българската Черноморска област между 1366 и 1453 г. е твърде неясна поради пълната липса на достоверни сведения. В един документ от 1453 г., публикуван наскоро от видния италиански историк Агостино Пертуси, крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите южночерноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453 г. преди падането на Цариград. Една хубава странджанска легенда свидетелствува за превземането на града от турците през 1411 г., когато те са завладели и други крепости. Легендата разказва как е станало определянето на границите на Хасекията, област в Странджа със 17 български села, която до 1834 г. е била лично владение на султана. Според тази легенда султанът поискал от владетелката на крепостта „бяла Стана”/или „Мария” в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревзимаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да й подари като лично владение и „да освободи от данъци” толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил. Мария решила да го надхитри. По нейна заповед странджанци разставили на няколко места в Странджа добри коне (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Странджа. Първият кон, който ездачът отново използувал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума. В чест на истинския герой на тази история — издъхналия кон — жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман — залив на добрия кон. Разказът се отличава значително от всички останали български легенди за последните дни на много други крепости, описващи обсади, поголовни кланета, насилия, отвличания в робство. Тази легенда, очистена от романтичните подробности, се вмества чудесно в историческата действителност в края на XIV и началото на XV в., когато редица дребни феодали в югоизточната част на Балканите, фактически изоставени и от Търново, и от Цариград, предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. В противен случай трудно може да се обясни с какво Хасекията — един, общо взето, беден планински край е заслужил вниманието да бъде обявен за лично султанско владение. Един султански ферман, издаден от Мехмед I (1413—1421 г.), относно спор за мера между две странджански села, позволява да се установи хронологията на това събитие — началото на второто десетилетие на XV в. Но ако през 1453 г. Урдовиза е трябвало пак да бъде завоювана от турците, то изглежда, че през 1414 г. заедно с останалите южночерноморски крепости е била отново предадена на Византия. Урдовиза съществувала до XVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението й се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица.