Полуостров Урдовиза е на около 35 км южно от Созопол. Бреговете му са стръмни и високи 10—15 м. Дълъг е около 120 и широк от 60 до 80 м, шийката, която го свързва с континента, е съвсем тясна — не повече от 40 м. Изглежда в древността полуостровът е бил значително по-голям, но меката скала лесно се руши от вълните — само при особено яростните бури през 1977 и 1979 г. станаха няколко срутвания, при които полуостровът загуби около 1000 м2 от територията си.
В края на миналия век археолозите братя Шкорпил забелязали тук останките на внушителна крепостна стена, дълга „сто разкрача”, изградена от ломен камък, споен с бял хоросан с примесени в него счукани керемиди. Стената преграждала шийката на полуострова — в най-тясната си част тя била широка 3 м и имала две кули. В оградената площ на полуострова братя Шкорпил забелязали ясно очертанията на основите на триабсидна църква. Пред крепостната стена имало издълбан дълбок ров. Тези останки съществуват и днес.
Съдбата на Урдовиза при честите промени на политическото господство над Българската Черноморска област между 1366 и 1453 г. е твърде неясна поради пълната липса на достоверни сведения. В един документ от 1453 г., публикуван наскоро от видния италиански историк Агостино Пертуси, крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите южночерноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453 г. преди падането на Цариград. Една хубава странджанска легенда свидетелствува за превземането на града от турците през 1411 г., когато те са завладели и други крепости. Легендата разказва как е станало определянето на границите на Хасекията, област в Странджа със 17 български села, която до 1834 г. е била лично владение на султана. Според тази легенда султанът поискал от владетелката на крепостта „бяла Стана”/или „Мария” в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревзимаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да й подари като лично владение и „да освободи от данъци” толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил. Мария решила да го надхитри. По нейна заповед странджанци разставили на няколко места в Странджа добри коне (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Странджа. Първият кон, който ездачът отново използувал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума. В чест на истинския герой на тази история — издъхналия кон — жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман — залив на добрия кон. Разказът се отличава значително от всички останали български легенди за последните дни на много други крепости, описващи обсади, поголовни кланета, насилия, отвличания в робство. Тази легенда, очистена от романтичните подробности, се вмества чудесно в историческата действителност в края на XIV и началото на XV в., когато редица дребни феодали в югоизточната част на Балканите, фактически изоставени и от Търново, и от Цариград, предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. В противен случай трудно може да се обясни с какво Хасекията — един, общо взето, беден планински край е заслужил вниманието да бъде обявен за лично султанско владение. Един султански ферман, издаден от Мехмед I (1413—1421 г.), относно спор за мера между две странджански села, позволява да се установи хронологията на това събитие — началото на второто десетилетие на XV в. Но ако през 1453 г. Урдовиза е трябвало пак да бъде завоювана от турците, то изглежда, че през 1414 г. заедно с останалите южночерноморски крепости е била отново предадена на Византия. Урдовиза съществувала до XVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението й се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица.